Камелия Кучер издава своя дебютен роман „Дом“ през 2018 година след години пътуване по света. Живяла e в Русия, Испания, Швейцария и Франция. Завършва образованието си в Женева, преди окончателно да се завърне със семейството си в България. Година след публикуването на „Дом“ читателите й се наслаждават на втория й роман – „Нощ“. Една вълнуваща история, започнала в Рим по време на Втората световна война.
- Г-жо Кучер, Вие участвахте в първото онлайн издание на инициативата на бургаското читалище „Изгрев” – какво Ви мотивира да се включите?
- Всъщност нямах нужда от никаква мотивация, за да се включа. С голяма радост посрещнах идеята тази година да бъда част от „Заедно четем една книга”, защото инициативата е чудесна. Идеята, че любовта към книгите сплотява, сближава, изобщо може и трябва да бъде споделяна е нещо, което ми е много близко като мисъл и усещане, така че участвах в „Заедно четем една книга” с истинско въодушевление. Също така винаги се радвам на повода да посетя Бургас. Разбира се, тогава не знаехме, че ще се окажа първият участник в онлайн изданието на инициативата и да ви призная, оказа се, че вълнението зад екрана на компютъра е не по-малко от това пред пълно помещение с хора – усещането за това, че сме заедно беше също толкова силно.
- Споделете впечатленията от младите доброволци от Търговската гимназия.
- Детството е нещо, към което често се връщам – и в книгите ми, но и самата аз в спомените за моето. Действително вярвам, че с възрастта все по-често разговаряме с детството си, все по-често поглеждаме към детето в нас, за да му кажем: ето, виждаш ли, стигнах. В този ред на мисли имам специално отношение към младите хора, някакъв сантимент, който прехвърлям от собствените ми детски спомени към тях. Доброволците от Търговска гимназия са неизменна част от инициативата не само като участници, а и заради духа, който носят. Духът на младите търсещи хора, любознателни и отворени към света – това толкова много ме радва и силно ми въздейства, вдъхновява ме, помага ми да гледам на света с очите на вярата и надеждата, с усмивка. Това е другото прекрасно нещо в „Заедно четем една книга” - срещата с младите, разговорите с тях, тази обмяна на опит и любознателност, която оставя следа и в двете страни. Може би тук е моментът да поздравя читалище „Изгрев” и директора на Търговската гимназия за емоциите и спомените, които създават за младите доброволци. Тези наглед дребни неща са изключително ценни за израстването на човека, на душата. А на доброволците благодаря за любознателността, за желанието да знаят, да създават и да изживяват заедно.
- Четящи ли са младите хора като цяло? Питам в контекста на всичко онова негативно, което се изговори около катастрофата с колегата журналист Милен Цветков и участниците в нея.
- Случилото се с Милен Цветков е една човешка трагедия, която потресе обществото, но истинската мъка и загуба е на близките му. И като че ли сега, когато случващото се покрай коронавируса изостря чувствителността ни, обществената реакция ескалира. В социалните мрежи се изписаха много неща и понякога си мисля, че във възмущението си забравихме границата, която човек не бива да прекрачва, за да не се окаже, че тъпче върху мъката на нечия чужда загуба. Ситуацията е много сложна, защото ни кара да си зададем въпроси, които досега сякаш подминавахме. И за мен въпросът изобщо не стои в младите, първоизточникът на проблема не е там, а е в обществото, което всички ние създадохме и от което всички сме част. Лесно е да посочиш с пръст и да прехвърлиш вината, особено когато тя така ярко се заявява пред теб под формата на това безумие, което се случи в най-важния християнски ден. Но нещата са много по-дълбоки. Аз съм шофьор, непрекъснато ставам свидетел на подобно поведение на пътя – от всякакви коли с всякакви шофьори. Майка съм на три деца, непрекъснато ставам свидетел на инфантилно родителско поведение на всякакви родители от всякакви прослойки на обществото. Така че проблемът всъщност е в нас, в обществото, което сме създали и където сега растат нашите деца. Като родител основната ми борба у дома е някак да опазя децата си, поне да ги подготвя за... обществото, в което ще попаднат когато напуснат моя дом, а и по-рано.
Младите четат, попадам на наистина голям брой четящи млади хора. Въпросът е какво ние като общество ще оставим на тези деца – и на четящите, и на нечетящите. Истината е, че не можем да генерализираме – както сред нас, възрастните, така и сред младите – хората сме различни. Но моралните ценности на едно общество са онзи барометър, който ясно посочва на младия човек, тепърва поемащ по житейския си път, кой избор какво ще му донесе. Да, той винаги ще има правото да избере другия път – неморалния, недостойния, нетрудолюбивия, безотговорния – там, където не градиш днес, за да бъдеш утре. Но в едно общество със силни морални ценности, този негов избор ще го постави на място, където няма да е пълноправна част от него, няма да се движи с неговата скорост, ще изостава. Така че въпросът дали младите като цяло четат, всъщност е част от един по-голям въпрос – какви са нашите морални ценности не като отделни индивиди, а като общество? Моят отговор на този въпрос не е обнадеждаващ.
- Сътрудничеството с бургаското читалище, едно от най-активните – какво Ви донесе?
- Читалище ”Изгрев” е един светъл и много важен пример за това, че е възможно да имаме читалища, които толкова активно успяват да сплотяват хората, младите и възрастните, в любовта им към книгите. Силно се надявам, че ще виждам все повече читалища да постигат този вдъхновяващ успех, който постига читалище „Изгрев”. На мен ми донесе вдъхновение, вяра и изобщо ме накара да се замисля за пореден път как всичко извира от човека. От желанието на един човек или на шепа хора да създадат нещо смислено. И така се задвижва колелото и онова, което до вчера е кръжало сред една шепа хора, утре се предава нататък. Така се създават силните общности, които на нас толкова ни липсват – не само в литературата и знанието, а и на толкова други места – например в спорта.
- В книгата си „Дом” говорите от мъжки род? Има ли мъжко и женско писане?
- Така се получи, че и в двете ми книги говоря от мъжки род. Това не е съзнателно решение – просто така се появиха историите, гласът, който ги разказваше беше този на момче. Истината е, че има женско и мъжко писане, така както има различни жанрове в литературата – всеки жанр изисква различен подход, различен глас. Също така има писане, което минава отвъд тези определения, защото е насочено не към мъжкия или женския глас и гледни точки, а към общочовешките. Има истории, които са насочени към човека, към онези човешки достойнства, които първо ни правят хора, а след това мъже и жени. Ще ми се да мисля, че моите историите са такива.
- Героите в книгите Ви имат ли свои прототипи?
- Не и конкретни такива. Но със сигурност героите ми съдържат в себе си хора, които съм срещала по моя житейски път – които са ме впечатлили, накарали са ме да се замисля, разширили са светогледа ми. Вярвам, че всички ние сме съвкупност от хората, които срещаме по пътя си – така е и с героите в „Дом” и „Нощ” - и те са съвкупност от моите впечатления, мисли, вяра, разочарования, наблюдения.
- За какъв тип читатели са Вашите романи?
- Често казвам, че пиша това, което бих искала да прочета, та в този ред на мисли съм първият читател на книгите си – съпреживявам историите, които създавам. Затова може би ще отговоря вземайки предвид какъв читател съм аз. Винаги са ме вълнували книги, в които има книжна атмосфера, в които се усеща любовта към света на книгите, към света на изкуството и уюта, която тази любов носи – все едно си у дома. Обичам да чета човешки книги – където да съпреживея един житейски път, където заедно с героите ще разсъждавам, усещам, осъзнавам и най-вече – където ще разговарям с тях, наистина ще усещам този вътрешен човешки диалог между героя и мен. Обичам книги, които ме връщат към изконните човешки ценности и където мога да усетя света такъв, какъвто бих искала да бъде и какъвто невинаги е в действителността. И всичко това поднесено с един красив, богат, но ненатрапчив език, в който да не прозира егото на автора. И изобщо обичам книги, в които не присъства егото на автора, а гласът на героя му е много по-силен от неговия. Силно се надявам да съм успяла да създам моите книги по този начин.
В живата връзка, която имахте в Деня на книгата и авторското право с младите хора, Вие ги насърчихте да продължат да четат и пишат…имат ли място новите технологии, на които те до голяма степен са подвластни, в писането. (Говори се, че след години журналистически материали и романи ще се пишат автоматично, само със задаване на параметри и опорни думи).
Знаете ли, мислила съм за това. Аз съм от хората, които никак не се справят с технологиите, традиционалист съм и понякога прекалявам в упорството си срещу всичко ново. Покрай издаването на първия ми роман се наложи да се разчупя – вече имам профил в социалните мрежи, имам дори блог. Но така е – човек се учи цял живот. Чувала съм за тази теория за романите, която е наистина тъжна. Но си мисля, че не е и особено възможна, защото докато технологиите наистина биха могли да се развият така, че това да бъде възможно от техническа гледна точка, то от човешка, душевна – от там, откъдето извират хубавите книги – това не е осъществимо. Вдъхновението не може дори да се опише, камо ли да се пресъздаде. Може би това би било възможно за книги, които да се пишат по модела за бестселъри, който съществува и днес. Но литературата има толкова много лица, а хората винаги ще имат нужда и от онези истории, които се разказват от вдъхновението.
Хората сме устроени така, че да усещаме нещо като преживяно, когато го споделим, разкажем. Ние имаме нужда от истории – да ги слушаме, четем, разказваме. И преди писменото слово сме разказвали истории, те съществуват откакто съществуваме ние и ще продължат да съществуват докато ни има. А автоматичното писане никога няма да може да замести човека – способността му да расте и да се учи, да създава и да разказва. Поне се надявам, защото иначе това би означавало, че човечеството върви към края си. Докато в четенето новите технологии имат своето място – много хора вече четат на електронен носител например, то в писането няма място за друго освен за човешката душа. И тъкмо в това е вълшебството на писането и на книгите изобщо. Така че моят съвет към младите винаги ще бъде такъв: пишете насаме със себе си, в тези интимни тайни разговори далеч от света с всичко ново и старо в него – там се ражда вдъхновението.
- Пътували сте много, живели сте в чужбина – имате ли любима дестинация? Бихте ли писали пътеписи или просто нещо за пътешествия…
- Един от любимите ми градове е Барселона – готическата архитектура, храната, климатът, изобщо духът на града, който попиваш с всяка крачка, на мен ми действа като мехлем за душата. Също така много харесвам Лисабон, а историята на Португалия ми е много интересна. Имам сантимент и към Франция заради културата, литературата, езика. Италия е друго любимо място по много причини, но най-вече историята, която там струи отвсякъде. Струва ми се, че по някакъв начин моите книги вече са пътеписи – в тях описвам местата, към които имам сантимент, опитвам се в тях да предам духа, който е оставил следа в мен самата. Знам ли – може би някой ден, когато ще имам възможността истински да пътешествам по света – да тръгна от една точка и да стигна някъде много на далеч, преминавайки през всякакви култури наведнъж – може би бих се вдъхновила за един пътепис.
Замисляте ли следваща книга след „Дом” и „Нощ”?
Да, дори вече е в процес. Не знам докога ще имам вдъхновение – в един момент ще се наложи да оставя писането за по-дълъг период от време, за да го събера отново. Но така се получи, че в „Дом” и „Нощ” разказах неща, които ме вълнуват от години, съответно и вдъхновението за тях е тлеело в мен, готово да бъде уловено. Сега се случва същото и с третата книга, и тя е част от онова тлеещо вдъхновение. А после неизменно ще се наложи да го събирам отново и дай Боже, да успея.
- Вие имате три деца, остава ли Ви време за друго освен писане? Имате ли любими хобита? Кухнята май ви е стихия. Кажете любима ваша рецепта…
- О, да, готвенето е друга моя страст. Усещам съзидание и там – в насъщния, който поднасяш всяка вечер на семейната маса с грижа и обич. Семеен човек съм и тези неща са много важни за мен – домът, храната, децата. Като цяло не ми остава много време, дори напоследък и за писане – всички деца са у дома по цял ден, а аз крада свободни минути за писане, някак така се получава. Имаме една любима рецепта у дома, тя е от готварската книга на София Лорен, веднъж я пробвах съвсем случайно и тя взе, че се превърна в най-любимото ястие вкъщи. Естествено е паста – с домашен доматен сос. Сосът се приготвя много лесно – с обелени домати, нарязана на ситно връзка магданоз, скилидки чесън според вкуса и една консерва риба тон (или колкото изисква семейството, понеже ние сме много, аз използвам две). Магданозът и чесънът се нарязват на ситно и се изсипват в нагорещен тиган със зехтин съвсем за кратко преди да се добавят нарязаните на кубчета обелени домати. Всичко се разбърква, котлонът се намалява до степен на къкрене и се оставя така докато сосът се сгъсти като от време на време се бърка. Накрая, пет минути преди да се изключи котлона, се добавя рибата тон. Подправките са сол и черен пипер на вкус, а спагетите се готвят стандартно. Много вкусно се получава.
- Къде е домът на сънищата Ви, а на душата… на едно и също място ли се намира?
Вярвам, че са едно и също място, защото сънищата, мечтите, копнежите, а също така тъгата – всичко е част от нас, от нашата душа. Домът на душата ми е в нея самата, тя е моят дом и аз нейният, така си мисля. А ми е толкова уютно там, защото съм заобиколена с близките ми хора и с любимите ми неща. Надявам се и на душата ми да й е толкова уютно в дома, който съм й създала.
