„Ако съм прероден, сигурен съм, че в предишния си живот съм бил воин“, твърди известният български поет
Там съм целият аз – там забравям,
че съм кратък и лош, че съм аз.
Глас на гларус – и аз осезавам
Тоя, целия свят…Там, в Бургас,
аз умирам от нежност и ярост.
(А се мислех за подвиг роден).
Глас на гларус, о, писък на гларус –
възмутителен спомен за мен.
Стихове като тези превърнаха поета Христо Фотев в емблематичен символ на Бургас. Всъщност той е най-европейският по своето светоусещане български поет.
Стихове като „Колко си хубава“, „Възхвала на жената“, „Балада за Ромео и Жулиета“ го правят ненадминат певец на любовта и на човешката душа.
В софийската печатница „Вулкан 4“ под печат е тритомникът, в който е включено цялостното творчество на Христо Фотев. Издателство „Казански“ даде рамо на първия – поетичния том, който вече е в ръцете на читателите. Новото в него е това, че в рубриката „Първи стъпки“ са включени първите стихове на поета, писани на 12- и 14-годишна възраст, а също и 15 неиздавани досега поетични творби.
Не по-малко интересни ще бъдат следващите два тома. Вторият е събрал пиесите „Вълшебният кондуктор“, написана като радиопиеса в стихотворна форма, автобиографичната „Замъкът“, в която цели пасажи от стиховете на поета са разказани в проза, и писаната през 1995 г. „Стендал в червено и черно“. А в трети том ще се издадат есетата, интервютата и предговори към книги.
Редактор на тритомника е самият Христо Фотев и както казват съставителите, те предлагат „екологично чист авторски текст“. А още по-радостното е, че вторият и третият том ще излязат на бял свят от новосъздаденото издателство „Христо Фотев“. То има амбицията да издава стойностни произведения от световната литература, които за жалост са останали забравени.
Една от най-популярните си стихосбирки Христо Фотев озаглави „Спомен за един жив“. А с този разговор поетът отново се върна към себе си…
Кога се влюбихте за първи път?
Започнах рано. Влюбих се още на 6-годишна възраст. В една съседка. Казваше се Стефка и беше на 5 години.
Разкажете за жените в живота Ви?
Невъзможно е – не ги помня (гледа към съпругата си Виолета). Да са живи и здрави, колкото и невъзможно да е това!
Посвещавахте ли им стиховете си?
Само едно от стихотворенията ми „Колко си хубава“ е посветено на конкретна жена. Тя се казва Милка Керемидчиева, докторска щерка, от Бургас, много красива. Живее в Испания сега.
Това обръщение стана обобщение за всяка любима жена.
Казвате
„Ослепителни и все по-кратки реплики от детството –
Звезди над паметта ми –
Възхитителни…“
Кои са все пак първите Ви спомени?
Най-ярък спомен са родителите ми. Мощни хора. Правеха живот. Бяха красиви…
Майка ми Руска Янакиева Сотирова е от Гръцка Тракия. Била момиченце, когато керванът се нижел към границата. Понеже плачела, я изхвърлили в храстите, за да не ги издаде. Вуйчо Димо се върнал да я вземе.
Заселват се в село Руен, Айтоско. Години след това баща ми Фоти Тодоров Константинов отива от Истанбул при брат си в Руен. Вижда красивата Ксентия. Когато ѝ казал: „Тръгни с мен за Истанбул“, тя не се замислила. Любов от пръв поглед. Оженват се в българската църква „Свети Стефан“. В същата тази църква са ме кръстили през 1934 г, когато съм се родил, в космополитния град на Босфора.
В Истанбул живяхме до 1940 г. По избор на баща ми се върнахме в България.
Как ли се е чувствала майка ми, дошла от малкото селце в големия град. А баща ми да живее в Бургас вместо в Истанбул… Убийствено е било за него в определен смисъл, както и за мен… Беше тежко, но се живееше.
Странно е, че носталгията по Истанбул винаги съществуваше у мен, съществува и сега.
Казвате, че на 12 години още сте писали стихове, какви бяха поводите?
Публикуваха за първи път стиховете ми, когато бях на 12 години, но аз пишех от 10-11-годишен. Не съм ги запазил. Не ги и помня. Пишех стихове навсякъде, където имаше лист и молив.
На кои учители се чувствате задължен?
На първата в живота ми учителка – г-жа Янкулова, и на г-жа Сунгарска от прогимназията.
Разкажете за тази странна бургаска бохема – за приятелите и за творците от Бургас.
Това не беше бохема. Бохемът е безотговорен. Ние бяхме търсещи личности. Кръстьо Станишев, който много ме стимулираше, Николай Цонков, Понката – едно бургаско момче, мой приятел, Георги Баев (Джурлата). И много други. Не сме се виждали отдавна. Бих искал да седнем. Да поговорим. Предполагам, че Джурлата още рисува морето.
А вие как „съжителствате“ с морето?
Морето – от първия ми ден до днес е било винаги различно. Но морето на всичките ми възрасти беше всичко за мен. Само че сега го гледам от телевизора. През лятото в Равадиново също го гледам от разстояние. От там виждам Созополския залив, от него бях тръгнал на път. Виждам остров Свети Иван. А блясъкът на фара се отразява на стената в стаята ми.
На тази възраст между мен и морето трябва да има въздух. Въздухът не е закрила… Той дава възможност за осмисляне, донякъде… За смирение.
-Въздухът е една от любимите Ви метафори, заедно с Любовта, Лятото, Морето.
Като това:
Да тръгна подир въздуха и нека той,
смиреният, ме учи на поезия!
(Как да извая своето присъствие)
Мълчете. Оставете ме със въздуха
във влака – в коридора до прозореца!
Тъймое е небето и на всички ви!
Щастливи ли сте? Аз летя към гарата
И тя сама по себе си е щастие!
………………..
В определена възраст сте били дори моряк? Сигурно от тогава е и „Тържествената литургия за делфините“:
Помня –
Морето миришеше на престъпление.
А престъплението толкова приличаше
на рибата…
Строители – зидари на смъртта им,
ний стреляхме – умираха делфините – завинаги
във въздуха – между морето и небето – някъде
на гларусите в скръбното арго…
А, капитане мой,
ний трябваше… Не знаехме ли ний,
че стреляме в приятели?
Да. Това време беше за мен по-близо до поезията, отколкото до живота.
Отидох в „Кадри“ и помолих „да ме качат“, след като знаех, че на кораба „9 септември“ има свободно място. Бях на 17 г. Риболувахме край Констанца, Одеса и Истанбул.
Значи тогава можеше да видите родния си Истанбул?
Не, само се доближавах до него… После, след романтиката на морето, хванах влака за София и преживях ужаса на казармата. Там се изостри язвата ми. Един тих ужас.
С какво друго сте се занимавали?
Бил съм стругар, художник в многотиражка на мина „Черно море“, драматург в бургаския театър и редактор в алманах „Море“.
За бургаския театър какво си спомняте?
Спомням си го осезателно – сграда, актьори, актриси, приятели, любов…
Петя Дубарова какво бе за Вас?
Беше прекрасно момиче. Поетеса. За нея трябва да се напише книга. Тя трябва да присъства непрекъснато в нашия живот.
Защо в Бургас има такава поетична, театрална – творческа атмосфера?
Не може да няма такава атмосфера в един град, построен на самото море.
А кои бяха враговете Ви?
Не ги помня. Забравих ги в буквалния смисъл на думата. Бяха невзрачни. Те всъщност никога не са ме затруднявали и да ги забравя никога не ми е било трудно.
Казвате „Търпение, не ме напускай никога…“ За какво Ви е трябвало най-много търпение?
За изненадващите и необясними на пръв поглед неща, които се изправяха срещу ми. А може би това е причината за създаването на истинска поезия.
Вярвате ли в прераждането?
Вярвам
Какъв смятате, че сте били в предишния си живот?
Сигурен съм, че съм бил войн.
А как си представяте своето прераждане в бъдещето?
Ако е възможно, бих искал да бъда същият. И много по-завършен. А никога не съм бил лош.
Доколко зависи от човека прераждането? Това наказание ли е за тези, които трябва да станат по-добри или привилегия за другите, които наистина са били такива?
Бих искал да бъде привилегия!
В какво е смисълът на човешкия живот, според Вас?
Безпрекословно и вярно да служи на всичко, което подхранва и закриля живота на другите.
Смятате ли да напишете спомени? Казвате, че много лица и събития живеят, защото Вие сте жив.
Не му е времето още.
Публикувано на 4 март 1998 г.
Интервюто е от сборника „Лица“ на Румяна Емануилиду
